Момиченцето, което ядеше марсианци за закуска

Глава I
“Хоп!” и майка й бутна бързо в устата й един марсианец за закуска. Всъщност това дори никак не беше основната закуска на Ликон (На 6 и половина съм!). После тя довършваше закуската си с няколко пшеничени ниви, три прасенца и две кокошки. Мининум – манимум.
Ще си помислите, че това момиченце сигурно е великан. Нищо подобно. В нейният свят всички бяха стройни и красиви. Да. Колкото е стройна и красива може да е всяка една планета. Ако трябва да сме честни, майка й и баща й даже ги смятаха малко за ниски – бяха високи и стройни точно като астероиди!
Ликон си живееше безметежно в чудния си детски свят. Със сигурност така мислеха възрастните. “Какво прекрасно, много добро и послушно дете!”, казваха те. Само тя си знаеше страшната истина. Животът (това й беше казала майка й, когато Ликон бе само на три), е много труден и сложен. Нещата не са такива, каквито изглеждат и както Безумните учеха децата си, като им разказваха прекрасни истории с много щастлив, но внезапен край.
Ликон вече бе научила, че големите Безумни се карат на децата си за пълни глупости, че не ги чуват какво говорят и, че в крайна сметка, отвсякъде в Косматата Лена дебнат страшни неща също и страшни Безумни, които искат да ти причинят лошо.
Трябва да ви открехна на една малка подробност – всъщност Ликон знаеше доста неща за живота от любезната си майка. Момиченцето, което закусва марсианци, живееше само с майка си, защото с баща й бяха решили, че е по-добре за Ликон да не са в едно измерение, за да не изнервят себе си и детето. Но бяха в чудесни небезумни отношения, гледаха я и се грижеха за нея, все едно продължават да битуват едновременно във времето и пространството.
Та един ден, докато Ликон си учеше уроците и за пореден път майка й й натърти, че в Косматата Лена не може да си немарлив, трябва много да четеш, за да си умен наистина, да може да мислиш, да си грамотен (т.е. да може да местиш с мисълта си поне три планети едновременно, без да нарушаваш хармонията на Косматата Лена и нито един атом да не гръмне!). Тогава Ликон си помисли: “Какво иска от мен тази жена?” Явно тя никак не беше наясно какво искат децата, че искат основно да играят, че има време за учене и знания, охооо, докато порасне има толкова много време…Но възрастните тези неща не ги разбират. Те си живеят в скучния живот, само работа, работа, нямат почти никакво време за децата си. Все казват: „Чакай, имам още малко да свърша, после ще говорим, не може ли да измислиш сама какво да правиш, защо не четеш?“
И Ликон като се изнервеше на всички тези неща започваше тънко и полека, но никак безшумно, да дразни майка си. Такава изобретателност проявяваше в ядосването, че от дребната астероидка избиваше пяна, очите й кървясваха и бе ясно, че за Ликон нещата отиват  много, ама много на зле. Ако бяха навън, сред други планети и астероиди, майка й си затрайваше, но й прошепваше в ухото: „Нали знаеш какво ще се случи в нас?“ Момиченцето, което ядеше марсианци за закуска много добре знаеше. Ако инатът й продължаваше и вкъщи, малкото й планетно дупе го засърбяваше от астероидните шамари на майка й. Нищо друго не можеше да вразуми Ликон, когато си беше наумила, че ще скъса нервите на майка си, защото и тя е като големите хора – не винаги й беше ден. Те възрастните не са постоянно във форма, нервничат, плачат, имат си тревоги, какво остава за децата, които още не познават Косматата Лена, гадостта на Безумните, а ги вкарват постоянно в разни правила. Ами кой пък иска да ги спазва, и така някак си насила?!
Защо да не правиш трохи като ядеш, или пък трябва да си прибираш играчките, или не трябва да отговаряш на по-възрастните, или щом ти се тръшка на улицата, защо да не се потръшкаш с всичката виртуозност, на която си способен?!
Последния път, когато Ликон надскочи себе си с междугалактически изпълнения, се случи нещо твърде, твърде странно.
На другия ден дупето й го нямаше. Ликон бе на пет години, това се оказа последното й подобно тръшкане, следващите две-три години като че ли и двете с майка си улегнаха и се разбраха, че са екип и повече така не може. Но има време дотогава, сега да видим къде отиде това дупе.
След като търсенето из цялата къща с шкафове, тайници, под леглото, в банята, в кухнята, не даде никакъв резултат, Ликон разбра, че е изоставена. Дупето се бе разсърдило, че го натупват, защото Ликон не слуша, а си пати само то от цялата работа.
Момиченцето, което ядеше марсианци за закуска схвана, че нещата никак не отиват на добре. Как така се живее нецялостно?! Налагаше се на всяка цена да намери сърдиткото и да го убеди да се върне.
Ликон впрегна цялата си изобретателност и мисъл, за да се сети, къде може да е отишла обидената част от нея. След дълго търсене го откри на един плаж, заобграден от други свои себеподобни, които си разказваха преживелиците и се кълняха, че никога повече няма да се върнат при собствениците си.
Двамата седнаха да си поговорят. Сериозно и отговорно. Извадиха всички карти на масата, казаха си кой каквото има, Ликон призна, че на дъното на цялата тази раздяла стои твърде буйният й характер и особеното й виждане за подредбата на движението на нещата в Косматата Лена. Някак си се подразбра, че има някои правила, които не може да нарушаваш току-така с лека ръка, защото правиш непоправими поразии в континиума. Двете страни се договориха за вечен мир и отново се събраха, за урок на всички бъдещи поколения.
Докато Ликон тънеше в приключенията по издирването, майка й пък преживя своите размисли по темата. Видно бе, че говоренето и моленето не вършеха работа, ама и това с шамаренето също не бе от полза за никого. Любовта им беше твърде силна и можеха само единствено и заедно да се справят с всичко. Дори и с малоумията на Безумните. Ликон го знаеше също твърде добре.
На дъщеря ми, която ми даде нови сили като се роди, която всеки ден ме окрилява, постоянно ме учи и ежедневно възпитава с много търпение и много любов.