Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле!

Тя постоянно правеше купони в тях. Събираше компании момчета и момичета, слушаха музика, водеха важни и световно значими тийнейджърски разговори. Бяха във възрастта, когато хормоните бясно тичаха в тях, телата се търсеха, все още не всички бяха правили секс, но нещата естествено вървяха по своя път. Домакинята бе винаги любезна с всички, първа приятелка, готова винаги да помогне, да услужи, винаги на разположение. Около нея имаше горе-долу твърд кръг от съученички приятелки, най-близки на света, които си споделяха всичко и почти мускетарски бяха готови да дадат животите си една за друга.
Балът им наближаваше, а с това и нуждата от още повече срещи с момчета, нови запознанства, съпроводени с нови влюбвания. Момичетата продължаваха всичко да си споделят, основно – сърдечните си трепети, кой кого погледнал, докоснал, дали ме харесва, ще ме покани ли на среща.
Малко по малко някак си стана ясно, че момичето, което канеше всички в тях и беше най-добра приятелка, се опита да вземе всяко от момчетата, което някоя от тях харесваше. Настъпи момент, в който те разбраха. Това беше голям удар, особено за някои от тях, и в тези изпълнения нямаше нищо приятелско.
В тези младежки години, като че ли приятелствата трудно се късат, трудно се казва: „Ти ме предаде, няма повече какво да правим заедно.“
Събиранията им продължиха, а заедно с тях продължаваха подмолните действия на „приятелката“, която вече преспиваше с някой любим и тичаше да разкаже на дружката си, която бе влюбена в него. Да гледа с усмивка разбитото й сърце, да я държи за ръка и да поддържа теорията за голямото им приятелство.
След много време, някои определени приятелства отдавна бях приключили, и многократни анализи, защо Тя така правеше, истината блесна на засегнатите.
Това червейче или дяволче, което човърка в мозъка при подобни ситуации, когато сравняваме други със себе си и ги смятаме за повече от нас, е просто завист. А тя, заедно с похотта, чревоугодието, алчността, леността, гнева и горделивостта са седемте смърти гряха според христиняството.
Емоция, която изразява вътрешна злоба, предизвикана от успехите, радостта, задоволството и благополучието на други хора. Тя е свързана с желанието или да притежаваш това, което другите имат, или да желаеш те да го загубят. Може да е пасивна или агресивна. Също така завистта е тясно свързана с чувството на ревност.
Аристотел дефинира завистта като „мъката, причинена от благосъстоянието на други“, а Имануел Кант пък й е дал следното определение: „нежеланието и невъзможността да се види собственото благосъстояние и благополучие защото е засенчено от това на другите по причина на стандарта за сравнение“.
Завистта у нас е считана за най-българското качество, така хубаво илюстрирана от шопската поговорка „Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле!“
Да гледаме в канчето на другия – колко получава, каква кола кара, какви дрехи носи, къде почива. Все по-малко остават хората, които не се интересуват от тези неща и то не за друго – просто не е тяхна работа.
На колегата или съседа се дължат личните ни успехи и възможности, как се преборваме с трудностите, за да постигнем по-добро за себе си?!
Няма никакво значение колко пари на ден харчи Бил Гейтс или шефа Ви, те са си техни, нито пък с кого спи Киану Рийвс (тук трудно си признавам, че не ме интересува) или колко мъже е сменила най-известната манекенка или актриса.
Завистта убива времето, в което може да се научи нещо ново, да се усъвършенстваме още повече и да постигнем повече за себе си и близките си. Пък и честно казано, от нея се погрознява.:Р