Уважавайте близките си: давайте само поискани съвети. Всеки си има „таван“.

Ръчкат ли Ви случаите, когато много уверени в собствената си мисъл и правота, се опитвате да я вкарате в главата на близки, приятели, особено на любимия човек, а отсреща има отпор?
Че как така и откъде накъде?! Защо не ме разбира? Нали сме близки, нали мислим едно и също, уж, а аз говоря, отсреща стена? Да не кажем направо – чисто предателство!
Добре де, да започнем от родителите. Че те кога разбират какво им говориш? Почти твърде никога, освен, ако евентуално ни пуснат на купон, купят нов парцал, правят се, че разбират, защо си напуснал работа, защо нямаш гадже, защо си скъсал с последното…
Маса несъотвестности и то с най-близките.

Приятелите – те знаят всичко за мен! Както и обратното. Знаем си и кътните зъби. Колко сол сме изяли заедно. За съвместно изпитите питиета да не говорим.
Обаче като опре до нЕкоя тънка ситуация, наша дълбоковътрешна си, и ти да видиш, става чудо. С обратен знак, де. Тоя приятел хич го няма – не чул, не разбрал, а бе, направо извън ситуацията ни.
А тя, ситуацията ни, е най-важната и друга няма, и как може, тоя близък нам сърцето ни, да не вдява накъде ми е китката, мисълта, че и полъха на сърцето и ума?!
Никак нямам намерение да обсъждам другарите. Всеки е в схема житейска, обича ни и е в нормата да се разсее. Това не е повод за сръдня. Е добре де, може малко, но без драми. Не драматизирайте.
На работа или в една връзка, сближаването също е неминуемо. Но и там като с приятелствата – не се палете.
Приятелствата са изключително важни, понякога повече от семействата. На работа не избираш кой да ти е шеф. Не можеш и бекграунда му да определяш, камо ли да искаш той да мисли за твоя. Иска да му работиш по неговите правила и толкова. Когато шефът има различни познания от Вашите, но отчасти не иска, а и не е длъжен да си признае, че не знае, тъпче. Тъпче, защото може. Факт. (Темата за шефовете си я запазвам за по-нататък).
Та когато друг, когото сте приели за близък също откаже да схване дълбоката Ви мисъл, колкото и според Вас да е полезна за него, хич и не се коркайте.
Тотално всеки от нас има „таван“, собствена камбанария, от която преценява ситуацията, разговора, темата и т.н., собствените си преживявания, мисли, мироглед и както още би могло да се нарече.
Не менторствайте, не давайте съвети, ако не са Ви ги поискали.

Няма смисъл, на никого не му пука всъщност какво мислите в определени ситуации. Излишното даване на акъл без някой да е помолил изрично за това не помага нито на Вас, нито на отсрещния, защото той също има свое мнение, живот и виждания за нещата.
А и какво, и на кого ще помогне набиването на канчето? На никого. Тогава точно се издига стената на отпора и неразбирането. Не залитайте в тази плоскост.

Всеки си има „таван“, който не може да надскочи. Не искайте чудеса от света.
Няма ненаказано непоискано добро. Има много сълзи от сбъднати молитви.
Всеки от нас знае и може толкова, колкото знае и може. Нито йота повече. Няма и да се промени.
Роден, възпитан, живял, учил, правил определени неща по определен начин. Изискването в повече е изнасилване над душата и личността над другия. Ако имате претенции и изпитвате емпатия, оставете хората да се развиват, така както могат най-добре. А това е строго индивидуално. Както и при нас самите.
Не се обиждайте, че „таванът“ на някои не е Вашият. Или го приемате какъвто е, или не сте един за друг.
„Таванът“ е онова душевно, ментално, емоционално място, което има всеки от нас и никоя дума, натиск или принуда не могат да променят. Отпорът на това понякога може да е твърде жесток.

Обичайте близките си, но не ги насилвайте със собственото си мнение и теории, само защото твърдо сте убедени, че сте прави. Отсрещният може никога да не е готов да приеме становището Ви.
А изкушението да „поправиш“ света  е огромно…