Приемаме желаното за действително – разочарованията са най-добре дошли

С месеци обмислях рождения ден на дъщеря ми. Знаех къде ще бъдем, купила бях нови рокли за мен и нея, нови обувки, сценарий на вечерта в главата ми имаше, с една дума всичко беше измислено перфектно. До момента, в който не можах да направя снимка с тортата и свещичките, защото детето ги духна толкова бързо, понеже бе уморено до припадък и повторението също не донесе успех, нито пък имах обща снимка с нея и баща й, както си бях наумила. И ревнах. Изкарах акъла и на двама им, които направо съвсем логично, бе да нямат никаква идея „Сега пък какво стана?!“ В същия момент си дадох сметка, че съм имала очаквания, които не са се осъществили и това ме е засегнало.
Откъде-накъде? Защо ще проектирам очакванията си върху останалия свят и ще чувствам после обида, ако те не са се сбъднали? Дадох си сметка, че така постъпваме през целия си живот и търсим вината в другите, заради собствените ни несбъднати желания.
Така се държим и във връзките си, независимо дали сме жени или мъже, и двете страни си въобразяваме, че нещата се случват или ще се случат така, както ни се иска, разбира се възможно най-добре за нас. Но най-често става нещо друго или направо обратното на това, което сме очаквали. И тогава разочарованието идва със страшна сила. После се настанява обидата, може да се присъедини и гневът и тогава светът трябва да се скрие от нас, защото сме му ама адски сърдити и ще си отмъстим.
Ако виждаме слабости в другия или не виждаме онова отношение към което се стремим, а може би смятаме, че ни се полага, смятаме, че ще променим човека отсреща, ще направим нещата такива, каквито ни се иска. И си затваряме очите, че желанията ни доста се разминават с действителността, но продължаваме да откажем да го приемем.
Продължаваме да живеем в илюзии за реалност, която съществува единството в пространстовото на черепната ни кутия. В същото време извън нея нещата просто се случват по всички вселенски правила. Вместо да го осъзнаем обаче, с благодарност да приемаме всяка положителна емоция или дори раздяла, защото това са частици от целия ни житейски път, ние забиваме крака на едно място инатливо и разкъсваме сами душите си заради химери.
Влюбените не искат никога раздяла да има, но разделите, както и срещите съпътстват целия ни живот. Както той не е статукво и не оставаме само бебета, или само тийнейджъри, или само старци, нито работим на едно и също работно място, разболяваме се, плачем, смеем се, всичко се движи и се променя.
Очакванията ни обаче неизменно пътуват с нас и стоят като капаци на очите ни и ни пречат да отворим съзнанието си и да видим, че повече красота и радост има в изненадващите моменти, отколкото в режисираното във въображението ни съществуване.
Прекрасно би било да имаме очаквания за хубавото, което ни предстои, а това е едно от най-сигурните неща на света. Ако спрем да пишем сценарии и да приемаме желаното за действително, сами ще намалим болката си до минимум и ще сме много по-щастливи.