Не лъжете децата си, че животът е само прекрасен. Разкажете им за гадните му страни.

Кои теми са подходящи за децата и кои родителите да оставят за по-късно? Вероятно тази тема винаги ще поражда спорове и ще има различни гледни точки. Десетки пъти съм се дразнила на моите родители, и след това на близките около мен, които са казвали сега е още рано, когато порасне повече, ще говорим.
Когато пораснат децата повече, обикновено вече е късно за говорене. Улицата, училището, телевизията и видеоклиповете вече са ги научили. Намесата ни е леко позакъсняла, а може би в повече случаи вече е станало твърде късно.
Не съм спестила почти нищо за наркотиците, педофилията (у нас стана известна повече по името „лудите дядовци“), проституцията, курвалъкът, как се правят и раждат деца. Разбира се, на децата не може да им обясняваш едно към едно всичко. Но например за наркотиците можем да кажем, че се умира от тях, че са различни видове, особено, че може да са като бонбони, които някой зъл човек ще ти даде явно, а повече тайно, и тогава няма да знаеш какво правиш, а крайния резултат ще е лош, а най-вече се умира.
И с ръка на сърце заявявам – нямам жал, че ще уплаша детето си. Искам да го уплаша. Искам да знае, че тези неща са смъртоносни и не са играчка. Че тези неща не водят до нищо хубаво, а до лъжлива реалност, която само за момент може да им донесе весело, но не и щастие, още по-малко добро бъдеще. Искам детето ми да знае, че животът е пълен с опасности и ако е подготвено, може да избегне голяма част от тях. Да се научи да познава лошите, да се научи да познава психопатите, да не говори с непознати, да не взема нищо от непознати или без мое разрешение. Да не тръгва с никого никъде, без аз да знам.
И хазартът мина под ножа – другият наркотик, който води хората до друг вид пристрастяване, до залагане на пари, вещи, жилища и накрая безизходицата от липсата на пари и кака да ги върнеш, защото си задлъжнял – отново до смърт.
Да, смъртта е част от живота ни и никой то нас няма да я пропусне, въпросът е дали сами ще си направим така, че умрем по-рано и по нежелан от нас начин, или ще чакаме съдбата. Съдбата ще кажат някои, се е намесила и когато някой е започнал да ползва наркотици, или да играе хазарт. Да, така е. Но ако правим правилния избор и знаем какъв може да бъде краят, може да имаме друга съдба.
Един разказ за момиче, което скочило от последния етаж на блока си, защото било изоставено от приятеля си, обаче ме разтърси и се оказа, че темата за самоубийството май съм я пропуснала. Или поне в този й вид.
Опитах се да обясня, че животът на никого не свършва с една любовна мъка и раздяла, и че не си струва да загубиш своя заради друг човек, не и по този начин. Не е нито геройство, нито саможертва.
Не е това, което правят пожарникари, полицаи или знайни и незнайни герои, за да спасят други човешки животи. Не е изборът да си купя ли баничка или не, защото ако не е вкусна, можеш да я хвърлиш. Когато скочиш обаче, връщане назад няма. Да, има и такива, които оцеляват. Но първо е почти нищожен процент, второ голяма част остават инвалиди – твърде скъпа цена, платена да останеш жив.
А да платиш с целия си живот заради разбито сърце, за мен лично граничи минимум с глупостта. Двама си обаче сметка, че не съм на 13-15-17-25 години, когато нещата със зарязването звучат малко по-иначе.
Толкова самотни, толкова неразбрани, толкова зарязани, толкова невиждащи никакво друго решение. Една любовна раздяла и на голям човек причинява толкова болка, какво остава за млад, нестабилен и неустойчив характер?!
Човек през живота си среща много хора и с много от тях се разделя. Човек среща и много любови, повечето от тях си отиват завинаги. Но животът продължава и за никого не си струва да подарим своя, не и по този начин.
Да говорим с децата си за всичко. Да говорим много, постоянно. Да им помогнем да се изградят като самостоятелни, стабилни хора, с реална преценка, със знания за себе си и околния свят.
Да не избягваме отговори, защото са малки, няма да разберат, или пък ние самите не знаем как да отговорим. Да търсим начини да го правим винаги, когато имат нужда от нас. Защото те имат нужда точно от нас. Когато станат зрели, а после и възрастни хора, винаги ще помнят онова, на което сме ги научили. И цял живот ще са живели по този начин. От нас зависи.
А животът е прекрасен, дори и след като са ти разбили сърцето. Или си претърпял неуспех. Може да си поплачем, да поскърбим, а после с вдигната глава да открием нови прелести, които досега не сме познали.

Leave a Reply