Децата не са еднакви, затова родителите проявяват различно отношение към всяко от тях

Снощи бях на гости на стари семейни приятели. В компанията имаше гостенка, която така между другото в дългите си разкази за последните семейни почивки, повдигна отново темата за различията между брат и сестра, и изобщо деленето в семейството, което правят родителите.
„Зълва ми е адски стисната.“, започна гостенката и даде безброй примери от младостта им та чак до наши дни. И се започна – едно време родителите на кого какво са оставили, дали, разбира се имоти и пари, сега кой какво прави за другия като брат и сестра, и как тя със съпруга й не делят децата и и как те като родители на момче и момиче, вече пораснали и със свои семейства, дават по равно. Е, на сина скоро купили кола, ама и на дъщерята сме давали. Като отидем на гости на сина, снахата става, слага, посреща ни, а дъщеря ми не се сеща да сложи нещо на масата да ни почерпи, с лек укор разказва майката.
Тези приказки ме върнаха към много други разкази на мои близки приятелки, които са убедени, че майките и бащите им винаги са били по-благосклонни, разбиращи, търпеливи и даващи към братята им, и още го правят, макар и да са пораснали, отколкото към собствените си дъщери.
Как може към единия вечно изискванията да са повече и повече, а на другия просто да му се получава, защото родителите се раздават в повече и то е видно за всички страни?!
Защо на един голям мъж, който работи, майка му ще му плаща тока и сметките, ще му готви и ще го пере, въпреки че живее отделно, а дъщерята ще е вечно под обстрела на тоталната незаинтересованост как е, как се справя, и като че го има и моментът: „Тя няма нужда да бъде постоянно надзиравана и да й се помага, защото се справя сама.“ Но момчето, горкото момче, то вечно има нужда от мама, да е близо до него, да го пази, защото е беззащитно в този голям и зъл свят.
За да не бъда обвинена в дискриминация ще вмъкна, че гореразказаните истории са сходни с тези на семейства с две момичета или две момчета. Винаги единият е по-така от другия. По-обгрижен, по-мил, по-защитаван, повече пазен, повече поравно е било за него, отколкото за другото дете.
Различията между хората не странят от проблемите и живота на всяко отделно семейство. Всяко дете е различно и колкото и родителите да обичат и двете (еднакво), няма какво да се лъжем, отношението на двама родители към две, три или повече деца е различно. Всяко от тях има различни възможности, различна емоционалност, различно поведение, колкото и възпитанието да е уж еднакво от двама едни и същи родители към собствените им деца.
Не може да се избегне субективният фактор нито при нашите родители към нас, нито при нас като родители към собствените ни деца. По-лошото е, че детските караници и сбивания на база различията и различното отношение на родителите към всяко от децата, се превръщат в драматични имотни разправии на вече пораснали мъже и жени. В над 80% процента от случаите.
А какво да кажем за децата на разведени родители, които след това получават нов татко или нова мама и в комплект с тях нови братя и сестри?
Знам, че има щастливи и успешни попадения. Знам със сигурност обаче, че никой чужд не може да гледа детето ти така, както собствените му родители. И смятам, че ако голямата нова любов се появи след развода, много добре трябва да премислите какво това ще коства това на детето или децата.
И тъй като идеална ситуация няма, животът затова е толкова шарен, а в крайна сметка всеки знае себе си и преценява във всеки определен момента така, както точно в този момент смята, че прави най-доброто и взема най-правилното решение.
Не съм убедена докрай и в теорията, че е добре да имаш повече от едно деца, защото не растат сами и си помагат и после остават близки, докато смъртта ги раздели. Познавам толкова сами деца с широко сърце и душа и такива, израснали с братя или сестри – завършени егоисти.
Нямам никакво намерение да поучавам тук или да давам съвет. Възпитанието на децата в семейството е въпрос на лично убеждение и принципи, култура, семейна среда, образование, начин на мислене, отчасти и експериментиране, за да постигнем най-доброто за своите деца.
Но мисля, че във всеки от нас остава една капка обида, че е можело да бъде отгледан по-добре, да е получил повече внимание, за някои – наследство, или повече прегръдки от родителите си. Това не бива да се превръща в омраза между най-близките. За съжаление в повечето случаи точно така се случва.
Ако всички бяхме идеални, вероятно нямаше да сме точно на тази планета и точно в този ни вид. Затова и вечно ще се дерзаем от съмнения.