Децата са нашето огледало, ако не ни се харесват, значи и нещо с нашата хубост понакуцва

Скоро чух, че родителите ако не са доволни от децата си, могат да си правят с тях каквото си искат.
Разсъждения на средностатистически, добре образован и от средната класа български мъж.
Имат право да го мразят, да го хокат, да го обиждат, да го сочат с пръст, да му се подиграват, да го злепоставят, унижават, защото в очите им не изглеждат такива, каквито те ги искат.
Не търпим друго мнение, не търпим различие, не търпим чувствителности, не търпим личности.
Искаме смачкани, комплексирани, но изпълнителни деца, които правят каквото им се каже.
Докато растат ги смачкваме психически и емоционално, защото имаме само един калъп, сбъркано лично възпитание и грешен подход във възпитанието на собствените си деца.
Ако има потенциал – мачкай, обяснявай му, че е некадърно, глупаво с елементарното обяснение, че го амбицираш.
Ако не блести особено, но мълчи – това е идеалното дете.
Децата трябва да мълчат и да изпълняват (явно привидно) заповедите. Важно е да се усмихват, да казват винаги „да“ и стига. Това е идеалът.
Всяко друго отклонение не се приема. Не се приема мнение, не се приемат решения, не се приемат успехи, постижения. Те никога не са достатъчни, те са НИЩО, защото точно такова дете е вироглаво, самостоятелно и не прекланя глава пред Великия родител.
Вероятно и по тази причина след това каквото и да се случи в живота на дете, мачкано по този начин то никога не е достатъчно добро, а детето винаги се мери в главата си с образа на родителя-насилник, търсейки постоянното му одобрение.
И грешките и изборите стават повече. Стават умишлено в борбата за надмощие между родител и дете, неразбрано и от двете страни, че никога, по никакъв начин такава война не трябва да се води.
Комплексите, създадени в детството трудно се надживяват, трудно се избиват. Но родителят не вижда това, още по-малко някаква своя вина в начина на живот на омразното дете.
И тази двустранна вироглавост ще им струва всичко. До края. И на двете страни.
Уважавайте децата си, давайте им право на избор, насочвайте ги където трябва, но без насилие, без натиск, без „Докато живееш в моята къща, аз ще ти казвам какво да правиш!“
Всичко се връща, мили родители и мили деца. Размаханият вербален шамар е милион пъти по-страшен от едно истинско плясване. Както каза мечката в една приказка: „Раната от думата не зараства.“
Каквито деца сме забъркали, такива ще си ги сърбаме.