Утре си мъртъв. Каза ли: „Обичам те!“ на любимите си хора?

Толкова много знаем за смъртта, а всъщност нищо. Преживели сме толкова много смърти на близки и не толкова близки хора и знаем, че никой от нас няма да се отърве от оная с косата.
Ходенето на гробища, освен че е изключително неприятно усещане, е особено отрезвяващо. Равносметка за тотално кратката ни тленност и престой на тая земя.
Лошото е, а може би всъщност не чак толкова, че почти веднага забравяме усещането и продължаваме да си живеем по стария начин, който в повечето случаи наранява и нас самите, и хората около нас.
Смъртта, която е неделима част от живота и негов естествен завършек . Тя не идва по ред, който можем сами да изберем. Дори и самоубийството. Нишките на съдбата са изплетени от мойрите и животът ни се случва. С изборите, които правим в него стигаме до края му.
Докато мислим, че това ще се случи някъде в далечното бъдеще, че имаме време да свършим толкова много неща, спираме да мислим, че един ден ще бъде The end и…край.
Край на срещите, на радостта, на плача, на тъгата, на вкусната храна, на милувките, на любовта, на страданието. Край на всички земни радости.
Мислили ли сте, какво би станало, ако знам, че утре ще умра? Какво мога да направя за това кратко време, какво най-много искам да направя, с кого искам да се помиря, да простя , да простят на мен?
Времето и изтекло като пясък между пръстите, неусетно, неуловимо и безвъзвратно.
Ако имаме един ден до края, ще успеем ли да наваксаме с пропуснатото до момента? Да живеем без да се сърдим, да нараняваме възможно най-малко, да получаваме по-малко рани, да приемаме различията на другите, собствените си грешки и да ги простим.
Да можем да кажем: „ОБИЧАМ ТЕ!“ без страх, от сърце и душа, искрено, защото така го чувстваме.
Да можем да се веселим, да си носим новите дрехи и да не правим зло, което не искаме никой да прави на нас.
Защото може утре да няма. Може никога повече да не събудим и да видим слънцето, красотата на залеза. Повече да не усетим топлината на любимите си хора.
Сега трябва да живеем като че ли това е последния ни ден. Не като анархисти и содомити, а като щастливи, прекрасни и обичащи хора. Защото след края ще останат да страдат за нас близките ни, с които трябва да сме се разделили с мир.
Не пропукайте всеки ден да казвате на любимите си хора, че ги обичате, че им се радавте, че ви е мило да ги виждате, да ги чувате. Не пропускайте да им благодарите за това, че ги има и са до вас. Осмелете се!
Нищо друго няма значение в този живот. От тук ни вземаме нищо със себе си там. Освен начина, по който сме изживели живота си. За тези, които вярват в Рая, това ще помогне. За други, които вярват в преражданията, има значение за следващия им живот на Земята.