Да се ожениш за 7 дни, след три срещи

Когато Той я заговори на улицата, първото нещо, което Тя си помисли бе: „Много ми е мръсна косата.“
Той беше рус красавец с кафяви очи, млад, самоуверен, много чаровен. Излъчваше доверие. Спря я на улицата, защото Тя много му хареса. Беше красива, тъмнокоса жена с черни очи, слаба, стройна, приличаше на актриса. Дори многократно й бяха казвали, че прилича на Катя Паскалева. (Историята се случва един четвъртък, декември 1970 г.).
Той я покани на среща и Тя прие. В събота отидоха на ресторант. Тя вече знаеше, че Той е по-малък от нея с 4 години, кръгъл сирак, работи в един от двата местни завода. Тя беше аптекарка, имаше няколко кандидата за брак, но не харесваше никой от тях толкова, че да се омъжи. А да си кажем право, на 26 години вече си беше стара мома.
Цяла вечер двамата говориха за книги и Тя се праскаше колко много повече от него е чела, направо го заби с Кафка. Но и Той не беше никак зле с общата култура. Интересен мъж, твърде интересен.
Тя му обясни, че мисли да се омъжи до лятото, макар че дълбоко вътре в себе си никак не беше наясно за кой от всичките мераклии, след като не искаше никой конкретен, ако и сред тях да имаше даже лекар! Той пък й обясни, че в неговите планове женитбата е в проекция след 4-5 години.
Докато си разменяха тези уверения, разговорът рязко се обърна какво ще стане, ако те двамата се оженят. До последно, преди той да почине, след 45 години брак, така и не стана ясно, кой първи от двамата е инициирал идеята.
Уговориха се сватбата да е следващия четвъртък. Той да купи халки и да отидат да се подпишат в градския съвет. Няма бяла рокля, няма гости. Ей така. Отиват и се женят.
Като включим едно ходене на кино, срещите им бяха точно три плюс тази със запознанството.
В сряда вечерта Тя съобщи на майка си:
– Утре се женя.
– За кого?
– Не го познаваш.
– Как се казва?
– Никола, не му знам фамилията. Сирак.
След този дълбоко съдържателен и изчерпателен разговор Тя си легна да спи развълнувана от предстоящото събитие. Майка й пък цяла нощ не спа, а когато каза на баща й какво ще се случва на другия ден, той отсече: „Щом така е решила, значи е права.“
В заветния четвъртък Тя беше на работа в аптеката и чакаше бъдещия младоженец, който закъсняваше за уговорения час. Както разказваха по-късно на децата си, стана ясно, че аптеката е била на загуба 10 лева, докато тръпнещата булка се е чудила кога ще дойде избраника й. Едната й приятелка деликатно отклони поканата й да стане свидетел на подписването. Вероятно не е била особено обнадеждена, че подобна авантюра ще изкара дълго.
Разбира се, младоженецът се появи с известно закъснение, по простата причина, че в целия град не могъл да открие цветя за бъдещата си съпруга и след като ошетал местната оранжерия, цъфна в аптеката.
Сега пък шефката й не повярва, че ще има сватба и отказа да я пусне. В крайна сметка недоразумението бе изгладено, цялата аптека затвори и всички нейни колежки с белите манти придружиха младата двойка до съвета.
Сестра й работеше там и колежките й гледали през прозореца : „Виж, сестра ти идва да се омъжи.“ И тук истината срещнала отпор в лицето на сестра й, по-малка, но отдавна минала под венчило. Познавала кака си, няма как да се жени!
Въпреки неверието на повечето жители на малкото градче, все пак подписването се състояло, макар и без Менделсон, защото плочата в градския съвет била счупена.
С Менделсон или без него, двамата се оженили. Живяха заедно щастливи и бурни, разнообразни, но в екип и като едно цяло 45 години.
Човек никога не знае какво ще му поднесе съдбата. Трябва просто да вземе това, което е за него. Щастието е личен избор, не подарък.