Пръстенът

Харесвам бижутата. Обожавам ги. Навремето носех много, купувах много, исках да ми подаряват, за да имам още повече.

Вече не нося. Само обеци. Бижутата ми пречат на ръцете, на врата. Особено на ръцете. Но продължавам да ги харесвам. Красиви са на витрините, прекрасни са, носени от други хора – някои знаят как да ги носят, как да ги подбират и комбинират. Красиво е.

Липсва ми да нося бижута, но всеки път когато си сложа, издържам за няколко часа и пак ги махам. В крайна сметка не е жизненоважно, Няма да променят особено живота ми дали съм с тях или без тях.

Какво ми стана тези дни, внезапно или може би не толкова, било е търсено подсъзнателно, обмисляно, дори може би малко тайно пред самата мен, сложих си един пръстен. Сама си го бях избирала, влюбила от пръв поглед, мое сбъднато желание.

Красив е много, но ми пречи. Отвикнала съм. Как лесно се губят навиците и се създават нови. И явно старите не пречат по никакъв начин на новите. Не си портиворечат, а аз продължавам да съм жива и да живея без предишните, в синхрон или поне мирно, с новите.

Пак съм си аз. Одрана от пръстена, който вече нямам обичай да нося. Станала съм непохвата, загубила съм опитност с бижутата.

Навън със сигурност има хора, които ме мразят и такива, които ме обичат.

А аз стоя с пръстена, който ми пречи, но е красив. Може би ще го махна. Може би ще си върна старите навици с бижутата. Каквото и да стане обаче, аз съм тук и сега, с белезите от живота, с хубавите спомени, приятните изживявяния, неприятните издънки, някои обиди, други съм обидила сама.

Бижутата не променят съдбата. Само я съпътстват. И вероятно изживяват по свой начин вскичко, което става с нас, във времето, в което са с нас. С тях и без тях, нещата, които ни се случват си остават дълбоко лични, само наши до края. И никой друг на света няма представа за персоналната ни истина. Никога.

 

Leave a Reply