Искам си 90-те!!!

Сантиментално, романтично и носталгично ми е за 90-те години на миналия век.
Знам, че звуча като динозавър, но тъгувам за това време. Тогава всичко беше възможно, може би, защото бях на около 20 години и нямаше не възможни неща.
Не планирах нищо, а имах време за всичко. Мечтаех смело и нямаше прегради. Не се страхувах, че ще остана без работа или, че ще ми се наложи да свързвам двата края. А често се налагаше.
Тъгувам за времето, когато можеше да излезеш, да идеш в кварталното кафене и да намериш приятелите си, с които да се посмееш, да споделиш нещо важно и незначително, докато пиете кафе или сок от машина, и около това нямаше суета. Просто е – в 17 ч. отиваш в „Стрелеца“ и там ще видиш тайфата. Сутрин може да ти се изтърси някой на вратата, просто ей така, защото е решил да те види или иска да каже нещо само на теб.
Говорехме с часове, следвахме, учехме и се тресяхме от притеснения за изпити. Влюбвахме се и се разлюбвахме…
Нямаше мобилни телефони, те и домашните бяха кът, това си беше друг повод да пообщуваш с някого.
Всеки път като гледам „Приятели“, „Красиви момичета“ или друг филм, или музикален клип от 90-те, се връщам в онова време – комфортно и топло. И всеки път се натъжавам, защото си давам сметка, че всичко е преходно, че рано или късно всеки си хваща пътя и стиска късмета си или това, което мисли за късмет, бясно преследва целите си, които някога е споделил с приятелите си и неусетно се е превърнал в преуспял или не, самотник на средна възраст. Даже лекинко презрял.
Липсва ми безвремието на това време. Сладката ленност. Гладът и любопитството към предстоящото.
На 40 знаеш какво искаш, знаеш и какво си изпуснал и няма как да го хванеш пак. Знаеш, че още имаш шанс да наваксаш някои пропуски, но времето те притиска, нямаш право на грешки, а това доста сковава движенията. Не си само ти, имаш някого около себе си и живееш за него и чрез него. Твоето аз се е разклонило и пообъркало. … И му е мъчно за безхаберните 20.

Душана Дудева