Животът си е мой и ще правя с него каквото си поискам!

Когато като побесняла тийнейджърка се изпънах с това изречение на баща ми, той откачи. Той ме бил създал, не можело изобщо така да си позволявам да му говоря, а години по-късно ми го припомняше, като нещо ужасно, което съм направила и съм му причинила.
Години наред не може х да разбера какво точно го изкара от равновесие – той изобщо от нищо не се ядосваше, особено от моите изпълнения и тръшкане. Не му мигваше окото и това още повече ме вбесяваше, че няма нервна система и с нищо не мога да го раздрусам поне леко.
Недоумявах дълги години как може да не разбира, че каквото и да говорят родителите и да искат от нас, в крайна сметка ние сами решаваме какво да направим, как да постъпим, къде и с кого да бъдем и в крайна сметка – да правим със собствения си живот каквото си искаме.
Познавам мнозина, които имаха трудно израстване. Не бих го нарекла така за себе си, нищо, че със сигурност съм дразнила с много неща майка си и баща си и са искали най-доброто за мен, както и най-добрите избори, които да ми отключат бляскаво бъдеще. Та тези мои познати, които все бяха пред изключване в училище, защото бяха по-буйни, посбиваха се, отличаваха се от соц изискванията за примерен ученик, дори имаха и намалено поведение, тогава бяха сочени с пръст като неблагонадеждни големи хора, от които не може да се очаква друго, освен житейски провали и дори затвор! Същите тези хора днес са успешни хора, с професии, с хубави семейства, с прекрасни приятели и дори доволни родители.

Да, родителите им, които го побийваха, за да „направят от тях хора.“
Сигурна съм, че повечето Вас също не са следвали стриктно родителските съвети и „правата линия“ в израстването си и дори в по-късен етап, докато са се оформяли като зрели хора при избор на университет, професия, работно място, семейство. Всички сме го правили от една страна като отпор на семейното статукво, личен бунт срещу домашната и държавната система, с идеята, че ще променим света, ще им покажем какво можем и ще гоним собствените си цели и идеали.
Повече от убедена съм, че всеки човек трябва сам да получи своите житейски шамари, за да си направи изводите, да види къде е, докъде му стигат силите, колко може наистина и да продължи в следващия етап от живота си, по-силен, по-уверен и още по-можещ и знаещ.
Съвсем далеч съм от идеята обаче да оставяме децата да правят каквото си искат, без да ги напътстваме, обясняваме, учим и им помагаме в навлизането им в живота, в трудните и щастливите им моменти.Тотално против съм обаче да им говорим, че докато навършат 18 години, ще изпълняват каквото им казваме, а после да правят каквото си искат.
И да, животът на децата ни си е техен и те сами ще го градят, както сами го разбират.

С огромната подкрепа, която е редно да получат от нас, за да растат стабилни, уверени в себе си и способностите си, но с всичките им особености, странности и пакости. Друго не можем да направим, освен да ги подкрепяме и да ги обичаме.
Важно е да са живи и здрави и да живеят по най-добрия начин за тях, без да вредят на околните и без околния свят да реши да прави с живота им каквото си иска.
Когато притискате за нещо детето си, спомнете си себе си в тази възраст, бройте до 10 и започнете разговора отначало. Резултатът е удивителен!