Sofia ring mall – откриваем почти колкото Светия Граал или перон 9 и ¾ към Хогуортс

Ако някой някога ми беше казал, че търсенето на мол може да е вълшебно място, вътрешно щях да съм го захиксила. Толкова мразя молове и ходя с отвращение, когато се налага – за кино например, камо ли да ги търся.
Тук обаче случаят е малко по-особен и самото вълнение и ярка комичност на приключението не търпи възражения историята да бъде спестена. (Има няколко души, които я знаят от първо лице и участваха пряко в тревогите ми къде точно отивам, но вярвам в инстинкта им за самосъхранение, което ще ги предпази да прочетат написаното.)
Та предстои ми участие в семинар, който ще се проведе във въпросния мистериозен Sofia ring mall. Не си го и помисляйте, никаква реклама няма тук! Ако се почувстват поласкани, ще се радвам да си платят за представянето.
Силата на интернет е огромна, затова и там потърсих информация как да стигна до тази светая светих на кифленията, след като мил мой приятел ми обясни: „Къде ще ходиш на майка си в г..а?“
Тръгнах да търся транспорт и разбрах, че има безплатен автобус до там, който се хваща от спирка на „Г.М.Димитров“, срещу OMV, по диагонал на ПИБ. Ходели и няколко автобуса – 11, 69 и 70. Питам на едната спирка на на „Г.М.Димитров“ това ли е мястото, отговориха ми, че май не е на тази спирка, а някъде на близо. Виждам къде е бензиностанцията, пресмятам, че отсрещната спирка е вярната и там питам същото. А бе май тук била спирката. Почвам да чакам безплатния автобус, чакам, чакам, време имам за лекцията, която ме интересува, автобуси идват, но не и този, който ми трябва. След като ми писна, 20 минути нищо не идва, виждам будка на Центъра за градска мобилност. Ооо, автобусът отдавна бил спрян, да се върна на предходната спирка и да чакам други автобуси, които ходели дотам.
Връщам се и виждам, как на спирката чака автобус 69. И той беше в списъка. Качвам се и пак питам две млади момичета, с надеждата, че те ще са наясно къде е този пусти мол. Вдигат рамене и клатят глави незнаещо. Тръгвам към шофьора – бивш Ален Делон, ярко сини очи: „Не знам къде е този мол, да не Ви закарам някъде …“
Тъпа и упорита, си казвам оставам, това е автобусът, ще гледам и ще го позная. Така близо половин час, докато автобусът рязко не излезе от София и тръгна да пъпли по едни завои из планината. Пълно с хора, никой не слиза никъде, а возилото се казва все по-нагоре в планината. Почвам да снимам и да се оплаквам на приятеля, дето ме прати на майка си в г..а.

Той веднага контрира: “Шофьорът да не ви отвлича? Къде отиваш, търси авариен изход.“ Виждам табела „Бистрица“. Тотално сме извън София, явно мол тук съвсем няма, нямам спомен да е в Бистрица. Ще пътувам докъдето стигнем, пък после ще върна. Минахме и Железница, все по-нагоре из гори и планини. Толкова много зеленина, че очите ме заболяват. Да красиво е, ама аз търся бетон и бензинови изпарения!

Най-накрая спираме на последна спирка, хората уверено слизат от автобуса, а синеокият шофьор се обръща и ми казва: „Аз само днес съм по тоя маршрут, не знам кое къде е…“
Надолу към София се качва негов колега и въпросът „Къде е молът?“ отново става актуален. Колегата на Делон обяснява, че е на неговата спирка и започвам да чакам тя да дойде. Стигаме, слизам и аз, да видя къде е все пак това чудо на съвременната архитектура, часът е 17,28, а съм се качила в 15 и нещо за похода в планините. Синеокият водач се обръща усмихнат и ми казва прозорливо: „Иначе кога щеше да видиш Бистрица!“

Бях изтървала всички възможни лекции, нямах цигари, наоколо не се продаваха, припадах от умора, така рязко да ми поднесат чист въздух, като не съм психически подготвена, ама много ми дойде.
Но толкова не съм се забавлявала от години. Най-вълшебното място, на което съм била последните години.