Раздялата е трудно изживяване, но …твърде неизбежно. Пет възможности.

„Сбогом, дано си щастлива
утре, далече от мен.
Друга любов, по-красива,
знам, ще те спре някой ден…“
Живко Колев

Бих могла да започна с още по-краен стих на Пеньо Пенев: „По-добре никога срещи да няма, за да няма след тях и раздели.“ Ако ме впечатляваше като тийнейджър, вече ми идва твърде крайно, и суицидно. Като автора му. Реалността наистина мачка безпощадно. Кой има силата да се пребори с нея? Само ние самите и никой друг, и нищо друго.
Когато една връзка започне, дали приятелска, дали любовна, а те и в двата случаи са свързани с много любов, няма застраховка, че ще са вечни, както ни се иска. Ако сме трезво наясно, че нищо не е трае вечно, по същият начин би следвало да сме готови да приемем и раздялата.
Да, ама не. Не сме готови да се разделяме. Дори с неща и хора, които ни нараняват. Не сме готови да преглътнем обидата, че сме изоставили или са ни зарязали. Дори при дълбоко вътрешното ни убеждение, че е станало точно това, което трябва да стане, положението е било непоносимо, повече не се търпи и точно това даже е най-резонният край.
Защото отношенията са натежали на един от двамата. На двамата. Защото са изчерпани опитите, шансовете, прошките, сълзите. Защото сърцето е замряло, отказало е да обича, понеже го боли. Молило е, искало е, доказвало е, но финалът е фатално предизвестен.
Сърцето е чупливо, както пее и Лили Иванова. Но всъщност то не спира да обича. Егото ни е ударено, тотално наранено и явно неразбрано от отсрещната страна. Не може да се продължава повече така, трудно е за двете страни, няма нужда да се мъчим.
Но раздялата после ни съсипва, не ни дава мира. Въпросът „Защо?“ изгаря мислите ни. Защо се случи така? Защо не се получи? Защо се разделихме? Защо не ме търси пак? Защо да се обаждам аз? Защо? Защо?!
Отговор №1 – Сами прецакваме отношенията си. Да си го кажем направо – не ме бива за връзка. Айде да си дадем реална себеоценка, а да не търсим вината в света. Къде сгафих аз? Прекалих ли? Натоварих ли? Досадих ли? Нараних ли и колко? Твърде вероятно да е така.
Отговор №2 – Не сме един за друг, просто хормоните и навивките бяха в повече. И това е възможно. В навиването, че трябва да имаме връзка, точно с този човек, се правят доста грешки, обикновено изначално е ясен краят. Често сами отказваме да го видим.
Отговор №3 – Отношенията понякога се изчерпват, интересът, купонът, веселото приключват и връзката заедно с тях.
Ако сте ловци на изживявания, но те бързо Ви омръзват и търсите нови, това може би е най-добрият вариант за край при Вас. И да се надяваме, лесно ще преживеете всяка подобна раздяла, без особени сътресения.
Отговор №4 – Другият е видял, осъзнал и решил категорично, че не сте неговия човек. Доста боли, нали? Но е нормално и няма повод за самоубийства. Насила никого не може да накараш да те харесва и обича. Щом не се получава, значи не се получава. Продължаваш напред и спасяваш душата си. Преценяваш се, приемаш се, стремиш се към промяна, където ти куца – според собствения ти анализ, и продължаваш напред. Няма какво друго. Самоубийствата са за слабите, това май го изяснихме.
Отговор №5 – Животът ни завърта и ни запраща в съвсем други посоки, различни от тези на хората, с които сме били. Без крахове, без сътресения, бавно и неусетно времето и битието ни разделят.
Ако държите наистина много на някого, ще го задържите. Не за себе си, не в кутия, не от света. Това би счупило всичко. Експериментът колко може да си позволя и да ме изтърпят е валиден в определен срок. После идва краят.
Ако искате да задържите някого, трябва много любов. Доверие. Старание. Обгрижване. Внимание. Разбиране. Такт. Толерантност. Отдаване. Искреност. Показвате, че сте слаби – не е срамно!
Когато дойде раздялата, просто я оставете да Ви помете. После, по-силни, продължете нататък. Животът продължава. Това е поредният малък край, който ще преживeем, преди да дойде оня, последният.
И нека другият да е щастлив така, както го разбира.

Leave a Reply